ЛУДОСТТА КАТО БЯГСТВО ОТ СВЕТА ПОКАЗВА ЛИЛИЯ АБАДЖИЕВА В „ХЕНРИ IV”

Details

Category: Актуални новини

Варненският театър гостува в София с пет свои актуални заглавия

Мариана Първанова

История на полудяването, неговите проявления и скрит смисъл – това изследва Лилия Абаджиева в новия си спектакъл „Хенри IV” от Луиджи Пирандело, с който Варненският театър гостува в София в средата на февруари. По традиция в началото на годината варненската трупа идва в столицата с най-добрите си представления за сезона, като този път Драмата наистина пристигна с амбициозна програма – с цели 5 заглавия, от които „Хенри IV” бе гвоздей на гастрола (останалите - „Месец на село“ от Иван Тургенев, реж. Стилиян Петров, на сцената на Младежкия театър, „Комичната илюзия“ по Корней на Васил Дуев в Театър Българска армия, „Сън” в „Театро“, бившия Модерен театър и постановката на Николай Кенаров „Приятели“ - в „I am studio”.

Неслучайно интересът към постановката на Лилия Абаджиева бе най-голям, защото известната режисьорка показа в София един от най-завършените си и зрели в спектакли, направени  в стила на репрезентативния театър, основаващ сe на отделни извадки, тоест сцени, по който тя работи от години. Този театър е доста специфичен, за който трябва да си подготвен предварително, да познаваш нейното творчество, за да можеш да го възприемеш. И да се възторгнеш от него. Представлението е сглобено от отделни сцени, разделени от музикални интермедии. Също като в старата класическа опера, тези интермедии са направени като маскарадно представление и ползват заемки от митологията.

В „Хенри IV” митологията бе във вид на прожектиране на картини от старите европейски майстори с митологични сюжети, които имат връзка с действието, върху прозрачна завеса най-отпред, на авансцената. А актьорите бяха облечени в карнавални костюми и играеха като счупени играчки. Онези зрители, които не са били запознати с този бекграунд, вероятно доста са били учудени от тази почти налудничава клоунада, но тя е и пряко свързана със сюжета на пиесата.

Като 20-годишен главният герой (Стоян Радев) в пиесата на Пирандело изживява истински шок –той установява, че неговата възлюблена му изневерява, а приятелите го предават. Това откритие го отчайва – на него не му харесва да живее в свят на предателства и лъжи. И за да избяга от действителността, той решава да играе роля – 20 години се представя за Хенри IV. Кой точно Хенри IV – дали от драмите на Шекспир или някой друг, това не става ясно. По-важното е, че също като Хамлет на Шекспир зад удобната маска на лудостта героят казва някои болезнени истини на своите близки и дава мъдри философски обобщения. Представлението проследява хронологията на това „полудяване”, опита за неговото лечение и в крайна сметка - изобличение. След като е разкрит, героят отново влиза в костюма на Хенри IV, за да не излезе повече никога от него. Сякаш безмълвно обвинявайки ни, че живеем в свят, изтъкан от лъжи.

Вярна на себе си, Лилия Абаджиева е поканила за сценограф и автор на костюмите своя съпруг – Васил Абаджиев, с когото по традиция обиграват въртящата се почти непрекъснато театрална сцена, мистичната атмосфера и музика, кукленските костюми (в случая най-вече при дъщерята на Матилда- Фрида, която се играе от Цветина Петрова), детската играчка (в ръцете на Стоян Радев), символ на чистотата и детството. Пак по традиция в техните спектакли участва Васил Ряхов в ролята на Доктор Дионизио Дженони. Главната тежест на спектакъла обаче се носи от актьорите Стоян Радев и Веселина Михалкова като възлюблената на Хенри IV - Маркиза Матилда Спина. Участват още тв звезда - Симеон Лютаков като любовникът на Матилда - Барон Тито Белкреди, както и Ненчо Костов - Маркиз Карло ди Ноли, Ландолфо (Лоло) - Пламен Димитров; Ариалдо (Франко) - Станислав Кондов; Бертолдо (Фино) - Константин Соколов.

https://kulturni-novini.info/

В ЧЕРЕПНАТА КУТИЯ НА СЦЕНАТА

Details

Category: Актуални новини

„Хенри IV” на Пирандело и Абаджиева

Кева Апостолова

Режисьорката Лилия Абаджиева и сценографът Васил Абаджиев ни показаха своя „Хенри IV” като ефектна драматична театрална поема. Сцената е превърната в имагинерно пространство, отцепено с тънка завеса от зрителите. Героите са изблъскани навътре в черепната кутия на сцената, която обаче не предпазва героите от наранявания, те се подпират един на друг, за да запазят равновесие в невидимите си усмирителни ризи или се движат в стресов ритъм, карат ни да се съмняваме кой говори, какво влошава дишането му, защо точно сега е жив, не може ли поне Хенри да се отскубне от тях, да пробие прозрачното черепно чело, да излезе на авансцената и да ни прониже с болката си. Може. Но на екран. Беше хубаво.

Лилия Абаджиева заявява замисъла си: „Това е историята на мозъка, историята на едно полудяване, копнеж по чистотата на младостта. ”

Труден текст – той затова е и отбягван от националния репертоар. Но театралната ни история помни първия български Хенри IV на Апостол Карамитев под режисурата на Енчо Халачев в Народния театър / 1970/, както и Атанас Атанасов в спектакъла на Крикор Азарян в Театър „Българска армия” /1998/…

И в тази своя постановка Абаджиева ни пленява със своята запазена марка „музикално паспарту” на представлението, което като звукова религия лети и обира отровата от новосъздадения, бъкащ от процеси сценичния свят. И тук тя е властна и иска да се влюбим точно в определени текстове, като ни ги повтаря, повтаря, докато ги запомним. Но за разлика от своя „Фауст” по Гьоте на същата варненска сцена, където акцент бяха Фауст /Михаил Мутафов/ и Мeфистофел /Стоян Радев/, тук тя не иска само Стоян Радев да е Хенри IV, а всички – и актьори, и зрители. Успява ли?

Нашите най-добри съвременни режисьори, между които е и Лилия Абаджиева, правят различен театър. Те научиха и нас зрителите да се радваме на многообразието, да проникваме в него и да го ценим. Има спектакли със затворени очи, които гледат навътре в себе си, има и други които се разливат от сцената към салона и са лесни за зрителен анализ.

„Хенри IV” е изчистен структурен модел, его-спектакъл. Неговият прожектор-слънце от дъното на сцената гори ретината ни, помага ни и пречи да виждаме само осветеното. Спектакъл, който кани публиката тя да се адаптират към него, а не той към нея, защото е сценично произведение с голяма вътрешна сила.

И така: какво гледах снощи при гостуването на варненския театър на сцената на Народния театър? Хенри IV нобелист ли е? Пирандело Шекспир ли е или аз съм Лилия Абаджиева? Обичам такива спектакли!

К. А.

https://theatremagazine.wordpress.com/

ВАРНЕНСКИТЕ АРТИСТИ ОМАЯХА СОФИЯ С ТЕАТРАЛНИ ИЛЮЗИИ

Details

Category: Актуални новини

Ирина Гигова, в „Монитор“, вторник, 20-02-2018 - 17:48

Варненският драматичен театър „Стоян Бъчваров“ гостува в София с най-доброто от актуалния си афиш миналата седмица. Спектакълът на Лилия Абаджиева „Хенри ІV“ по нобелиста Луиджи Пирандело, очаквано, преизпълни големия салон на Народния театър „Иван Вазов“ с изкушени, които устояха на насочения през цялото време безмилостно към тях от сцената прожектор, превръщащ я в царство на сенките. Като в черепна кутия на луд във въртящата се конструкция волно подскачаха персонажи, явно съхранени в (под)съзнанието на главния герой в оня момент на катастрофа, когато е бил предаден от приятели и любима. По време на жизнерадостна езда с маски онзи, който се е предрешил като въображаемия крал Хенри (Стоян Радев), пада и губи свяст, което му дава коз да се „скрие“ завинаги под маската и в лудостта, за да се спаси от раните, които му нанасят другите и от болката да го възприемат като такъв, какъвто всъщност не е. Илюзия, която от обкръжението му охотно прегръщат и поддържат. Ключови фрази от философския текст на Пирандело и размисли на режисьорката настойчиво се повтарят в тъканта на спектакъла и те, както и ефектът на воал, който „размива“ зрелището за погледа на зрителя, създават атмосфера на кошмарно съновидение. Но прожекторът сякаш подсказва, че привидно безумният ни вижда най-ясно и пита защо взаимно си причиняваме страдание. Постановката навярно би могла да поражда и други тълкувания, защото това като че ли е най-аморфната, мрачна и мистериозна работа на Абаджиева дотук. Сценографията и костюмите са на Васил Абаджиев, а в актьорския състав са още Веселина Михалкова, Цветина Петрова, Симеон Лютаков, Васил Ряхов и др.

Съвсем друга е атмосферата в спектакъла на младия Васил Дуев, макар там също да се изгражда илюзия - „Комичната илюзия“ от Пиер Корней е интерпретирана от режисьора като жизнерадостен театър в театър в театъра. В това двойно и тройно „превеждане“ на реалността на езика на сцената веднъж магьосницата Алкандра (Гергана Арнаудова) представя на отчаяния баща Придаман (Пламен Димитров) какво се случва с прокудения му син Клендор (дебютантът Ненчо Костов), втори път тя се оказва режисьор, който поставя спектакъл пред очите ни, а трети път самият Дуев дърпа конците на цялата история. Класицистичната драма в стихове е възхвала на театралната магия, на театъра като живот и на живота като театър, а режисьорите са онези „деус екс махина“, които водят героите към добри и не толкова похвални дела за любовта на красивата Изабел (Цветина Петрова) и нейната прислужница Лиз (Сабина Коен). Самохвалкото Матамор в яркото превъплъщение на Константин Соколов е същински подранил барон Мюнхаузен, а двамата с Клендор на моменти стават и последователи на Дон Кихот и Санчо Панса. Стоян Радев като бащата на Изабел е още един ефектен център в представлението. Сценография и разкошните костюми са дело на Даниела Николчова.

http://www.monitor.bg/